Романът "Ключ - Отвъд видимото" - илюстрация и текст: Към книгата: https://blurpaper.com/books/kliuch-otvad-vidimoto *** Сега, за изненада на Пазач и Заимов, краят на дупката им, на който се били облегнали, отстъпвайки от ръба, просто пропаднал зад гърбовете им, а те заедно с него. Първото, което помислили, било, че бездната отворила своята паст и от другата им страна и сега те падали в нея. Затворили очи и притаили дъх. Няколко секунди по-късно усетили, че всъщност са легнали на твърдата земя и не падат в бездната. Обърнали се, назад и за тяхно успокоение видели, че дупката просто продължавала навътре. Изведнъж сякаш с магия се прокопала още по надълбоко. Те можели спокойно да продължат невредими по нея като в тунел. Точно преди да направят първата крачка, пред тях се появила голяма птица. Размахът на крилете ѝ бил почти колкото широчината на дупката, в която тримата герои можели спокойно да стоят един до друг, без да се бутат. Птицата размахвала криле на едно място и ги наблюдавала с блестящосините си очи. Човката ѝ била дълга, дебела, силна и тъмнооранжева. Краката ѝ били здрави, със силни нокти по тях. Оперението ѝ било катраненочерно и гъсто. Завъртяла се с гръб към тях и поклатила глава в знак да я последват. Героите точно това и направили. Пернатото същество летяло бавно и спокойно пред тях. Те смирено го следвали. Вървели по тунел, който постоянно завивал и криволичел. Вътре било тъмно, на места светлината изцяло изчезвала. Там героите се ориентирали по синята светлина от очите на летеца пред тях. След няколко минути път очите на героите свикнали с непрогледността и те успявали ясно да виждат силуета на летящия си водач. По пътя Добровник се опомнил и попитал: – Какво става? Къде сме? Защо е толкова тъмно? Пропаднахме ли в бездната? Пазач отвърнал: – Не, момчето ми, спасени сме. Заимов възразил: – Спасени сме, да... Следваме някаква си синеока птица само защото нямаме никакъв друг избор. Кой знае къде ще ни отведе. Може да се окаже, че бездната е била дори п